• Top Posts

  • Blog Stats

    • 105,640 hits
  • Категории

  • Архив

Жизненият свят на човека

За човека като живо същество загадката на живота е една най-вълнуваща загадка. Животът за нас, човешките същества, е скъпоценен дар, за който сме безкрайно задължени на Този, който ни го е дал. Животът пък така или иначе е поредица от дни: ето, това, че Някой е благоволил да ми даде и този прекрасен ден, чието обляно от светлина утро ме приветства от прозореца, ме прави безкрайно признателен към този така великодушен благодетел. И аз трябва да направя всичко, което е по силите ми, та да не се проваля или изложа: животът подобава да се живее с достойнство.

Моят живот се разгръща в пространството на един мой, и то съвсем личен жизнен свят, който ме съпровожда неотлъчно: в някакъв смисъл моят жизнен свят съвпада с мен самия. Но иначе погледнато аз съм душата и ядрото на своя жизнен свят, до чиято същина и до чиито многолики проявления безусловно трябва да се приближа както с мисълта, така и със сърцето си. Неслучайно великият Хайдегер, най-големият философ на Германия на изминалия вече, но толкова тъжен ХХ век, е бил наредил да напишат на пътната врата на дома му следното библейско изречение: “Най-много от всичко пазете сърцето си: защото в него са изворите на живота…”.

Диалектиката на живеещия с неговия жизнен свят е една крайно интересна тема за размисъл и търсения. Първото, от което следва да започна, е това, че аз така или иначе не мога да се “избавя” от… света – моят личен и жизнен свят е все едно част от мен самия и ме преследва неотлъчно. Точно тази неотделимост на човека от неговия личен жизнен свят е първото, от което следва да тръгна. Наистина, светът навсякъде ме преследва, ние – аз и моят свят сме неотделими. Аз зная, че само смъртта ще ме отдели от него, а иначе той се е вкопчил в моето съзнание, в моята същност. Дотолкова сме неотделими, че аз понякога се питам: а дали не е възможно и в смъртта “да замъкна” този мой свят? Ние сме така привързани един към друг, че най-вероятното е да ми се иска да пренеса света си с мен и в смъртта, ала то едва ли е възможно – защо е така? Но ако, примерно, беше възможно – какво би означавало? Празник или трагедия?

Ако все пак светът ме следва неотлъчно, то този факт е преизпълнен с огромен смисъл за мен. За мен и в моето съществуване светът се е появил с първия вик, с който съм се родил и съм си поел първата глътка въздух. Ако светът за мен е нещо толкова интимно, то защо тогава съм го посрещнал с такъв разкъсващ сърцето крясък и плач? Може би само защото светът е така ужасяващо студен в сравнение с топлата майчина утроба?

Да разбера какво все пак е светът е моя най-първа задача: едва на тази основа мога да проумея защо в един момент е станало така светът за мен да стане нещо най-прекрасно и скъпо. Свят иде от свет-лина – за какво намеква тук езикът? Да, но кой е източникът на тази светлина? Дали става дума за светлината на Слънцето, или за някоя друга? Дали пък моето съзнание не е светлината, която озарява моя свят? Ако е така, то какво съм тогава аз самият: нима съм “Слънцето”, около което се върти всичко в моя свят и живот?

Ако “угасне” в един ден съзнанието ми, то тогава какво ли ще стане със света? Дали без мен, без моето съзнание, рефректиращо в него, светът пак ще си остане – и при това съвсем същия, без никаква промяна? Не е ли по вероятно, че и светът ще изчезне заедно с мен, с моето съзнание?

Ако е така, ако моето съзнание е условието за съществуването на моя свят, който в някакъв смисъл тогава е проста атрибутация на съзнанието ми, то тогава се оказва, че трябва, в съгласие с Шопенхауер, да приема, че светът не е нищо друго освен моя представа. Но ако светът е проста представа на моето съзнание, то защо е така внушителен, грамаден, колосален? Нима моето съзнание е така могъщо, та е в състояние да крепи такъв един потискащо голям свят?

 

Но така или иначе аз непрекъснато усещам присъствието на света, на нещата, с които той е преизпълнен. Мое най-базисно усещане е усещането, че светът винаги е тук при мен – именно в моите усещания, които ми дават нещата. Нещата ми се откриват в моите усещания, без усещанията, които ми доставят света, аз просто не бих имал свят. Ето защо явно аз и моето съзнание е крепителят, фундаментът на света – такъв, какъвто той ми се открива в усещанията ми, в съзнанието ми. Но да се запитам същевременно и така: може ли по някакъв начин съзнанието ми да се “отлепи” от света? Ако не е възможно, защо е така, коя е причината? Ако е възможно, кога и най-вече как става?

Да се отговори изчерпателно на един такъв привидно уж съвсем прост въпрос се налага да се напише цяла една голяма философска книга. Например Хегел пише огромният си труд “Феноменология на духа”, в която общо взето разисква тъкмо тази тема: за онзи велик генезис, в който се ражда съзнанието, а също и за степените, в които нашият дух се прояснява, за да достигне в крайна сметка до възхитително ясното и вълнуващо съзнание за свят. Всеки по-значим философ е имал такава своя добре обмислена теория за появата на света и за неотделимата връзка на нашия дух с това, което наричаме свят. Тук можем отбележим имената поне на Имануел Кант, на Дейвид Хюм, на епископ Джордж Беркли, на великия изследовател на съзнанието Едмунд Хусерл, имащ огромен принос в проясняването на великата загадка. Невъзможно е тук да се разкаже накратко за идеите на тези дълбоки мислители, но за щастие всеки, който иска да вникне по-сериозно в проблемите, може да се зачете в техните великолепни книги – една толкова добра възможност да си прикараш по най-приятен начин времето, и то по-далеч от оглушителната врява на кресливите и кухи шоута на телевизиите.

Да продължим напред. Оказва се обаче, че в усещанията си аз долавям само “повърхността” на света. Пред мен се изправя задачата да разбера какво има зад “тънката кора”, зад “черупката”, до която стигат моите усещания за света. Ако успея да проясня този въпрос, то аз ще мога да се добера именно до най-важното: сърцевината на целия свят. Но за тази цел аз трябва да се амбицирам та да постигна най-вътрешното, “ядрото” на света.

Обикновено се смята, че най-вече мисленето и самата наука като негово оръдие проникват в самите дълбини на света. Но аз съм длъжен да се запитам: доколко картината на света, която рисува науката и моята мисъл, е достоверна и “правдоподобна”? Също така възниква и следният немаловажен проблем: как да проверя достоверността и истинността на своите представи за света? И тук най-коварният въпрос изглежда е този: съществува ли “свят сам по себе си”, или неизбежно аз имам само “моят свят”, светът такъв, какъвто е само за мен”?

Тази въпроси са наистина увличащи, стига съзнанието да се е овладяло достатъчно от вълнуващата загадка, която е скрита в тях. Ето например да се запитам и за това: какъв ли би бил невидяният от никой свят? А съществува ли изобщо такъв един свят? Ако да, то как изобщо мога да зная за него? Ако не, нима моето лично съзнание е крепител на целия свят? Ако съществува невидян от никой свят, то какъв би бил този свят? Потънал в тъмнината на несъзнаването, на неразбирането? Откъде и как изобщо да мога да зная това? Невидяните от никой звезди и планети на безкрайния Космос не са ли безкрайно ощетени? Как тогава съществуват те в ледения космос – без око, което да им се радва?

 

Въпросите тек наистина и отново нямат край: ето само някои от тях: свят и Космос едно и също ли са? А Вселена и свят? Какви са разликите? Кога някакви “части от Космоса” стават свят? Нещо за да е свят, то какво трябва да бъде? Кое е “нещото”, от което зависят световете? Дали това “нещо” не е човекът? Или пък е нещо “подобно на човека”?

Ако моето съзнание е условието за появата и за съществуването на моя жизнен свят, то явно е необходимо, в мащабите на цялата Вселена, да има едно колосално мощно съзнание, което да е именно нейн носител и крепител. Дали такова едно вселенско съзнание не е именно съзнанието на Бога? Щом самата Вселена съществува – предполагаме – дори и в най-отдалечените си краища, които никога няма да бъдат огрети от светлината на нашето съзнание и разбиране, то за да е представимо това сществуване, трябва да се допусне съществуването на едно вселенско съзнание, което в крайна сметка не може да е друго и различно от Божията мисъл и от Духа като такъв. Това допускане поражда неизразим ентусиазъм у тия, които долавят по необясним нячин величието и колосалността на Божията мисъл, крепителка на необятния Космос, на неизбродимата Вселена, на всички ония безброй светове, осеяни с грамадни Млечни пътища, галактики, звездни струпвания, слънца и планети. Необясним трепет обхваща нашия немощен дух, когато се овладее от предчувствието за неизразимата мощ на Божието съзнание, което крепи тази потискащо колосална и грандиозна Вселена.

Но да се върнем на жизнения свят на човека, защото Божият жизнен свят явно не ни е по силите. Може да се запитам така: щом като всяко съзнание си има свой личен жизнен свят, съпровождащ го като аура или като ореол, то имам ли тогава право да говоря за “света като цяло”? Какъв ли може да е такъв един свят в неговата цялост? Как става тогава “обединението”, “засичането” на безброя лични и жизнени светове, които отговарят по своята численост именно на съзнанията, които ги правят възможни? Този общ за човешките същества жизнен свят може ли да бъде съзерцаван от конкретен човек? Мога ли аз самият да се добера до него? Или на мен са ми дадени винаги само фрагменти – “тази къща”, “тази поляна”, “тази река”, “тази плажна ивица, блестяща от слънцето”, “това възхитително море”, “този любим човек”, дори… “този тъп вестник-парцал” и т.н.?

Да, изглежда на мен са ми дадени само фрагменти от този единен и грамаден свят. А въпросът си стои: ако е нужно съзнание, което е способно да съзерцава “света като цяло”, то кое е това мощно съзнание? Има ли изобщо такова съзнание, безкрайно превъзхождащо моето собствено, съзерцаващо само “откъслеци от света”? Какво ще се случи със “света като цялост” ако липсва такова съзнание? Няма ли тогава неговите “отломки” да се стоварят върху мен и да ме смажат без жалост? Защо винаги във всички тези въпроси стигаме все до потребността от допускане на едно велико и грандиозно Божие съзнание?

Това, че вероятно е необходимо допускането на едно свръхвелико и всеобхватно Божие съзнание, не ме освобождава от потребността аз самият все пак някога да се добера до “света като цялост”. Защото без такова едно съзнание за света като цяло просто няма как да ми се открие най-важното: смисълът на света. Аз не мога да постигна смисъла, ако съм загубил целостта, ако тази цялост постоянно ми убягва. Усещам, че ако “махнем” човека, то от света – такъв, какъвто го имаме в съзнанията си – едва ли ще остане изобщо нещо. Най-вероятно светът – такъв, какъвто го имаме в съзнанието си – ще се сгромоляса без остатък. Но нали не моето съзнание крепи света като цялост? Ии все пак в някакъв смисъл го крепи? А може би моето лично съзнание трябва да бъде подкрепено от свръхмощното Божие съзнание, та да може да понесе колосалността на целия свят?

 

Да, излишно е да се питам коя тогава е опората, благодарение на която и най-последното “прашно” и “безкрайно скучно” ъгълче от безкрайната Вселена не умира от мъка без мен. Неслучайно казваме: “край, забравен и от Бога”. Ако Бог забрави за света като цяло какво ли ще стане със света? Дали няма да настъпи един непредставим катаклизъм, при който цялата Вселена със страшен рев ще изгори в нищото? Впрочем, дали пък тъкмо Божията ръка не удържа милостиво кометите, астероидите и метеоритите, които кръжат застрашително около нашата синя планета? Луната е обезобразена от кратерите, получили се при сблъсъка с нея на безброй космически скали – а взривът на такъв удар е мощен колкото хиляди и милиони анотми бомби. Земята обаче с нейната много по-мощна гравитация е опазвана от такива удари, което засега пази живота върху нея – дали е случайно това? Едва ли…

Изглежда този наш прекрасен свят е бил създаден само за нас, за прехласнатите от възторг пред Божията милост, сиреч за човешките същесва, онамели от възхищение пред него. Светът съществува само за мен – и в мое лице за човека! Има ли още хора, които не долавят грандиозността на тази идея? Има ли впрочем хора, които забравят всекидневно да се наслаждават на величието на нашия свят, на неговата възхитителна красота? Впрочем, светът няма как да е красив сам по себе си. Такъв той става само за сърцето, което е влюбено най-напред в самата красота – и едва на тази основа може да долови и красотата на този насш наистина възхитителен свят. На света, който сме длъжни да опазим в неговата чистота, изхождайки от преклонението си пред Божията милост, която така великодушно ни е подарила именно най-добрия от всички възможни светове.

Мнозина може би не са си давали сметка за казаното дотук. За такива светът изглежда си е бил до този момен съвсем безразличен – има е възможно това?! За такива светът вместо да е великолепно красив, може би е бил съвсем “ужасен”, “потискащ”, “смазващ ни”, “непоносим” и пр.? Вероятно и на мен ми се се случвали ннастроения, в които светът е изглеждал и такъв. Но коя за мен самия е преобладаващата емоция спрямо този свят? Нима не си струва да обичам света, в който живея? Та аз, както установихме вече, имам огромна заслуга за неговото съществуване: имам ли тогава правото да се откажа от него – или пък да го проклинам? Моят обичан единствен и безкрайно красив жизнен свят – аз няма да забравя този трепет след като поне веднъж съм го усетил. А нима е малко да сътворя за себе си един именно такъв превъзходен свят? Аз без него съм нищо. Той без мен – също. Тогава?

 

http://aigy.wordpress.com/

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: