Земя

                              Планетата Земя

Земята е третата планета в Слънчевата система. Тя е най-голямата от вътрешните планети в тази система и единствената, на която според съвременните научни схващания има живот. Земята се е формирала преди около 4,5 милиарда години и скоро след това е придобила единствения си естествен спътник — Луната. От всички животински видове, които са се развили на Земята, човекът (Homo sapiens) е единственият, който е развил интелигентност и е в доминираща позиция.
Астрологическият символ на Земята е окръжност с кръст, представляващ един меридиан и екватора.

                                                            Мантия

Земната мантия достига до 2890 km дълбочина. Налягането в най-дълбоките й части е около 1,4 милиона атмосфери (140 GPa). Тя се състои главно от елементи като желязо и магнезий. Тъй като точката на топене на дадено вещество зависи от налягането, под което то се намира, вътрешността на мантията е вероятно в твърдо състояние, а повърхността е полуразтопена. Визкозитетът на мантията варира между 21 и 24 Pa.s според дълбочината [2]. Поради това горната част на мантията може да тече бавно.

Още една причина, която обяснява защо вътрешността на мантията е твърда, докато външната част е течна, е фактът, че точката на топене на желязото е по-висока, ако то съдържа примеси. Концентрацията на примесите нараства към повърхността и заради това тя е в течно състояние, докато вътрешността, която е почти чисто желязо, е твърда.

Кора

Кората е дебела от 5 до 70 km. Най-тънките й части са океанска кора, която се състои от гъсти желязно-магнезиеви силикати. Континенталната кора е по-дебела и по-лека от океанската и е съставена от натриеви, калиеви и алуминиеви силикати. Границата между кората и мантията се проявява като рязка промяна на скоростта на разпространението на сеизмичните вълни — ефект, известен под името граница на Мохорович. Смята се, че най-общо причината за ефекта е промяната на химичния състав на скалите.

 

Общи представи:

 

На Земята са необходими 23 часа, 56 минути и 4,09 секунди (или един звезден ден), за да извърши едно пълно завъртане около собствената си ос, която минава през Северния и Южния полюс. Наблюдавани от повърхността на Земята, видимата позиция на небесните тела (без метеорите и изкуствените спътници) се премества с 15 градуса на запад всеки час или приблизително с един видим диаметър на Слънцето или Луната на всеки две минути.

Земята извършва една пълна обиколка на своята орбита всеки 365,2564 дни. Видимата позиция на Слънцето спрямо звездите се премества приблизително с 1 градус на изток за един ден.

По своята орбита около Слънцето Земята се придвижва със средна скорост от 30 km/s. С тази скорост тя изминава разстояние, равно на един свой радиус, за приблизително 7 минути.

Ако условно разделим Слънчевата система на „горна“ и „долна“ част, от които съответно са видими земният Северен или Южен полюс, и следим движението на Земята по нейната орбита „отгоре“, то движението на Земята и всички останали планети, както и въртенето на всички планети включително Слънцето но без Венера, е по посока обратна на часовниковата стрелка.

Плоскостите, определени от орбитата на Земята около Слънцето и нейното въртене около оста си, не са успоредни, а се пресичат под ъгъл от 23,5 градуса. Този факт е главната причина за наличието сезони, тъй като Северното и Южното полукълбо получават различно количество Слънчева енергия в зависимост от местоположението на Земята по нейната орбита. Второстепенна причина за наличието на сезони е ексцентричността на орбитата на Земята. Когато в Северното полукълбо е лято (и зима в Южното), разстоянието от Земята до Слънцето е по-голямо от същото разстояние през зимата в Северното полукълбо (лято в Южното полукълбо) и съответно Земята получава по-голямо количество енергия. Този факт води до известно смекчаване на климата в Северното полукълбо.

Оста на въртене на Земята е подложена на прецесия с период от 25 800 години и нутация с период от 18,6 години. Тези движения са породени от сфероидната форма на Земята и ефектите, които оказват Слънцето и Луната.

Луна

Земята има един сравнително голям естествен спътник — Луната, която прави една пълна обиколка около Земята за 27,3 дни. Наблюдавана от повърхността на Земята, Луната се придвижва спрямо звездите със скорост 12 градуса (или един лунен диаметър) на час в посока изток.

Име	Диаметър (km)	Mаса (kg)	Главна ос (km)	Орбитален период
Луна	3 474,8	7,349 × 1022	384 400	27 дни, 7 часа, 43,7 минути

Лунната гравитация е причината за приливите на Земята. Луната винаги показва една и съща страна по посока на Земята, но с различни осветени части.

Луната вероятно е повлияла благоприятно върху факторите за развитието на живота на Земята. Тя стабилизира земната ос и някои учени считат, че без нея наклонът й би се изменял хаотично като този на Марс. В случай че земната ос стане успоредна на еклиптиката, то земният климат би се променил значително и най-вероятно би станал твърде неблагосклонен. Някои учени-планетолози считат, че този ефект би довел до изчезването на голям брой видове висши животни и растения.

Луната има почти същия ъглов диаметър като този на Слънцето поради факта, че тя е 400 пъти по-малка и се намира 400 пъти по-близо до Земята, отколкото Слънцето. Този факт позволява на Луната да затъмни Слънцето изцяло над определена част от повърхността на Земята. За сравнение, тази диаграма представя разстоянието между Земята и Луната и техните относителни размери:

Земята, Луната и разстоянието между тях

Известен е един ко-орбитален спътник на Земята — астероидът 3753 Cruithne.

                                                                        

                                                                         География 

 

Площ:

• обща: 510,073 милиона km²
• суша: 148,94 милиона km²
• вода: 361,132 милиона km²
• Забележка: 70,8% от повърхността на Земята е покрита с вода, а 29,2% е суша.

Екстремални точки: (спрямо морското равнище)

• Най-ниска точка на повърхността: Мъртво море −417 m
• Най-голяма дълбочина: Марианска падина в Тихия океан −10 923 m [4]
• Най-висока точка: Еверест 8 850 m (по данни от 1999 г).

Държавни граници: Общата дължина на всички сухоземни държавни граници на всички държави по света е 251 480 km (общите граници се броят само веднъж).

Брегови линии: 356 000 km

Морски териториални води:

• непрекъсната зона: 24 морски мили (44,4 km) за повечето държави
• континентален шелф: 200 m дълбочина или до дълбочина на експлоатация; за някои 200 морски мили (370,4 km) или до края на шелфа.
• риболовна зона: 200 морски мили (370,4 km) за повечето държави
• икономическа зона: 200 морски мили (370,4 km) за повечето държави
• териториални води: 12 морски мили (22,2 km) за повечето държави

• Забележка: 43 държави нямат излаз на море.

 

Природни и климатични пояси

Земята се разделя на седем вида биологични и климатични пояси.

По-общо земният климат са характерни две обширни полярни зони, разделени от две сравнително тесни умерени зони, две тропични зони и една широка екваториална зона. Валежите варират в широки граници — от няколко метра до по-малко от милиметър годишно. Всички промени на времето стават в първите 10 км. от атмосферата.

Около една десета от Земята винаги е покрита с лед, а около една пета от сушата е пустиня.

Природни богатства

• Земната кора съдържа голямо количество залежи на изкопаеми горива като въглища и нефт, природен газ и метан. Човечеството използва тези ресурси за производство на енергия и като суровина за разнообразни химични продукти.
• Метални руди: те са се формирали под въздействието на ерозията и тектоничната активност на Земята.
• Земната биосфера произвежда много биологични продукти като храна, дърва, лекарствени средства, кислород, а също така рециклира много органични отпадъци.

Някои от природните ресурси като изкопаемите горива не могат да бъдат възстановени бързо по естествен път и поради това се наричат невъзобновяеми. Експлоатацията на невъзобновяемите ресурси от човешката цивилизация е плод на ожесточени дискусии между природозащитници и технократи.

Използване на сушата

• Годна за култивация земя: 10%
• Постоянни насаждения: 1%
• Пасища: 26%
• Гори: 32%
• Населени места: 1,5%
• Други: 30% (по данни от 1993 г.)

Земя снабдена с напоителни съоръжения: 2 481 250 km² (по данни от 1993 г.)

 Естествени бедствия

Обширни площи на Земята са подложени на природни бедствия като тропически циклони и антициклони, урагани (в Атлантическия океан) или тайфуни (в Тихия и Индийския океан. Много населени места са също подложени на опасности от земетресения, свлачища, вулканични изригвания, торнадота, пропадания на земна маса, наводнения или засушавания.

Проблеми на антропогенния фактор

В много области на Земята са наблюдава пренаселване, индустриални аварии, които водят до замърсяване на околната среда, киселинни дъждове, токсични отпадъци, загуба на растителност заради пасища, обезлесяване, запустяване, загуба на естествени животински и растителни видове, влошаване на плодородието на почвите или тяхната пълна или частична ерозия.

В дългосрочен план, климатът на Земята е подложен на глобално затопляне поради изпускането на парникови газове като въглероден диоксид вследствие на индустриалната активност на човечеството. Друг вид газове като фреоните са причинители на частичното разрушаване на озоновия слой на атмосферата над Арктика и Антарктика.

 Население

Земята през нощта — мозайка от сателитни снимки заснети между Октомври 1994 г. и Март 1995 г.

Населението на Земята за януари 2005 г. се изчислява на 6 441 000 000 души.

По данни от 2004 г. около 400 астронавти (наричани още „космонавти“ у нас и в Русия и „тайконавти“ в Китай) са били в космоса след първия полет на Юрий Гагарин на 12-ти април 1961 г. Голяма част от тях споделят, че са преосмислили ценността и уникалността на Земята като източник на живот.

Виж още космическа колонизация.

Най-северното селище в света е Alert, остров Ellesmere в Канада, а най-южното — базата Амундсен-Скот на Южния полюс.

Възрастова структура на населението на Земята:

• 0-14 години: 1 819 000 000 (29,9%)
  • мъже: 932 800 000 (15,4%)
  • жени: 886 000 000 (14,6%)
• 15-64 години: 3 841 000 000 (63,2%)
  • мъже: 1 942 000 000 (32,0%)
  • жени: 1 898 000 000 (31,2%)
• 65 и повече години: 419 100 000 (6,9%)
  • мъже: 184 100 000 (3,0%)
  • жени: 235 000 000 (3,9%) (по данни от 2000 г.)

Естествен прираст на населението: 1,14% (по данни от 2004 г.); 73 милиона на година (200 000 на ден); 1 на 32 000 на ден

Раждаемост: 22 раждания/1000 души (по данни от 2000 г.); 140 милиона на година; 1 на 17 000 на ден

Смъртност: 9 умирания/1000 души (по данни от 2000 г.); 60 милиона на година; 1 на 41 000 на ден

Полова структура:

• при раждане: 1,05 мъже/жени
• под 15 години: 1,05 мъже/жени
• 15-64 години: 1,02 мъже/жени
• 65 и повече години: 0,78 мъже/жени
• Общо за населението: 1,01 мъже/жени (по данни от 2000 г.)

Детска смъртност: 54 умирания/1000 живораждания (по данни от 2000 г.)

Средна продължителност на живота

• общо за населението: 64 години

• мъже: 62 години
• жени: 65 години (по данни от 2000 г.)

Плодовитост: 2,8 раждания/жена (по данни от 2000 г.)

Форма на управление

На Земята все още няма суверенно управленско тяло с пълномощия върху цялата територия на планетата. Към 2004 г. има 267 независими държави, под контрола на които се намира почти цялата територия на Земята без континента Антарктика. Събранието на Обединените Нации е международна организация, която изпълнява преди всичко съвещателни функции и има ограничени възможности да гласува и следи за изпълнението на международните закони.

 

 

Форма

Формата на Земята се нарича геоид. Земята прилича на огромно скално кълбо, въртящо се в пространството около оста си, но това кълбо не е правилно, тъй като Земята е сплескана откъм полюсите и повърхността ѝ е релефна.

Структура

Вътрешността на Земята, както и на другите вътрешни планети, е химически разделена на външна твърда кора, съдържаща предимно силиций, мантия, която има свойството бавно да тече поради високото налягане, под което се намира, течно външно ядро, което е много по-трудно течливо от мантията, и твърдо вътрешно ядро. Mагнитното поле на Земята се поражда именно във външното ядро поради конвекцията на електрично заредени частици.

Материал от вътрешността на Земята постоянно изригва на повърхността посредством вулкани и разломи по дъното на океаните. По-голямата част от земната кора е по-млада от 100 милиона години; най-старите части от кората обаче са на 4,4 милиарда години. [1].

Взета като цяло, Земята по маса се състои от:

желязо:	32	,4	%
кислород:	28	,2	%
силиций:	17	,2	%
магнезий:	15	,9	%
никел:	1	,6	%
калций:	1	,6	%
алуминий:	1	,5	%
сяра:	0	,70	%
натрий:	0	,25	%
титан:	0	,071	%
калий:	0	,019	%
други елементи:	3	.53	%

Вътрешност

Във вътрешността на Земята температурата достига до 5270 келвина. Топлината във вътрешността на планетата е била отделена при първоначалното натрупване на материал при формирането й. (Виж гравитационна свързваща енергия) и след това допълнителна топлина се отделя чрез радиоактивното разпадане на елементи като уран, торий и калий. Топлината от вътрешността на Земята, която достига до повърхността й, е едва 1/20000 от енергията, получена от Слънцето.

• 0-60 km — литосфера (варира между 5 и 200 км) 
  

• 0-35 km — кора (варира между 5 и 70 km)

 

35-2890 km — мантия

• 100-700 km — астеносфера

2890-5100 km — външно ядро

5100-~6378 km — вътрешно ядро                         

 

Ядро

Средната плътност на Земята е 5515 kg/m³, което я прави най-плътната планета в Слънчевата система. Плътността на повърхностния материал е около 3000 kg/m³, което сочи, че вътрешността е богата на тежки елементи. Непосредствено

 след формирането си пред около 4,5 милиарда години Земята е била почти изцяло разтопена, и в резултат на това под действието на гравитацията тежките елементи буквално са потънали към центъра, докато по-леките са „изплували“ на повърхността. (Виж планетна диференциация). В резултат на това ядрото се състои почти изцяло от желязо (80%), никел и силиций. Други тежки елементи като олово и уран са или твърде редки, или имат тенденцията да се свързват химически с леки елементи и по този начин да останат в кората.

Ядрото е разделено на две части — твърдо вътрешно ядро с радиус около 1250 km и течно външно ядро, което обхваща вътрешното и има радиус около 3500 km. Смята се, че вътрешното ядро е твърдо заради огромното налягане, под което се намира. Някои учени считат, че то може би представлява един гигантски железен кристал. Външното ядро се състои от течно желязо и течен никел с примеси от леки елементи. Смята се, че конвекцията във външното ядро заедно с ефекта на Кориолис пораждат магнитното поле на Земята чрез процес, известен като теория на динамото. Вътрешното ядро е твърде горещо, за да задържа постоянно магнитно поле (Виж Температура на Кюри), но вероятно стабилизира магнитното поле на външното ядро.

По последни данни вътрешното ядро на Земята се върти малко по-бързо от останалата част на планетата — с около 2° за година. (Comins DEU-p.82).

Езерни скални структури пазят информация за живота на Земята

Учените ще търсят отговор на въпросите дали скалните структури са резултат от биологичен или геоложки процес.

Канадски учени ще извадят мостри от езеро в Британска Колумбия, които могат да разкрият тайни за историята на живота на Земята и на други планети, съобщи ЮПИ.

Екип от университета Макмастър иска да изследва уникални карбонатни скални структури, покрити с микроби. Някои от тях са на дълбочина 60 м.

Учените ще търсят отговор на въпросите дали скалните структури са резултат от биологичен или геоложки процес, защо върху тях има различни микроби и колко дълго са се запазили микробните колонии.

Едно езерно дъно може да разкрие тайни за живота на Земята. Използваните за изучаването му методи пък може да послужат и за изследване на други планети, например на Марс, изтъкна геохимикът Грег Слейтър.

Канадските учени ще изследват езерото Павилион, което е на около 500 км северно от Ванкувър. То е образувано от ледник преди 10 000 години.

www.actualno.com

Българска апаратура лети към Луната, на борда на индийски космически кораб

Апаратът наречен „РАДОМ“ ще измерва космическата радиация.

Българска апаратура лети на борда на първия индийски космически кораб до Луната, който беше изстрелян рано тази сутрин. За да участва в мисията, Централната лаборатория за слънчево-земни въздействия към БАН е спечелила конкурс в конкуренция с 32 държави. Апаратът наречен „РАДОМ“ ще измерва космическата радиация.

Индийският лунен спътник наречен Чандраян 1 бе изведен в орбита тази сутрин в 4 без 8 минути българско време. Това е първата лунна научна мисия на Индия, която е планирано да продължи 2 години. На борда на спътника има 11 прибора. 6 са индийски, по два имат НАСА и европейската космическа агенция и един е на българската централна лаборатория за слънчево-земни изследвания.

„Нашият инструмент, който лети на спътника Чандраян 1 е уникален с това, че е много малък. Той е миниатюрен, малко консумативен прибор за измерване на радиацията в Космоса. Хубавото е, че той успешно е преминал многократно изпитания и е летял на много други мисии,  много спътници, космическата станция, която лети в момента около земята”, съобщи Борислав Томов.

РАДОМ тежи само 98 грама и е от серията прибори Люлин, първият от които е създаден през 86-та за полета на втория български космонавт Александър Александров. В момента три подобни апарата са на международната космическа станция и измерват радиационните условия извън станцията, вътре в нея и отражението на радиацията върху човешкия организъм.

„Тази радиация, която се получава и която е основен лимитиращ фактор при планирането на пилотирани полети в Космоса, освен, че влияе върху човека тя може да има фатално въздействие и върху технологичните системи в космоса“, обясин Йорданка Семкова.

Учените от централната лаборатория са успели да направят най-новия български космически апарат само за 60 хиляди лв., докато индийските им колеги са разполагали с 1 милион долара за подобен инструмент, който също лети на Чандраян 1.

„Ако България има достатъчно средства, тя може да развива всички тези области, в които тя има много широк задел в миналото и, в които все още има специалисти, и то много добри специалисти“, добави още г-жа Семкова.

На базата на получените данни от РАДОМ Индия ще продължи космическата си програма, която предвижда роботизиран луноход, извеждане на човек в открития Космос и кацане на индийски астронавт на Луната.

www.btv.bg

Отровни жаби-мутанти окупираха игрище за голф в Австралия

 

 

Голям брой отровни тръстикови жаби-мутанти с тегло над един килограм окупираха обширна територия на игрище за голф в австралийския град Даруин. Тези съобщения се появиха в местната преса. На мястото са пристигнали не само местните зоолози, но и колегите им от щатите Куинсланд и Западна Австралия, предаде БГНЕС. 

 

Тези жаби вече са наречени “Мис „Катастрофа”. Земноводните са причинили намаляване на броя на редки местни животински видове, включително някои двуутробни, тигровата змия, черната ехидна и крокодилите. Разоряват и пчелините, унищожавайки пчелите. Освен това те са отровни през целия си жизнен цикъл и отровата им може да ослепи, парализира или да предизвика спиране на сърдечната дейност.

Както съобщи главният надзирател на националния парк в Даруин Филип Джоунс местните власти са сериозно притеснени от увеличаването на жабешката популация. За търсене на ефективни методи за борба с тях ще бъдат привлечени учени. Засега обаче не съществува приемлив начин да бъде намален броят на отровните земноводни.

www.dariknews.bg

 

 

Жизненият свят на човека

За човека като живо същество загадката на живота е една най-вълнуваща загадка. Животът за нас, човешките същества, е скъпоценен дар, за който сме безкрайно задължени на Този, който ни го е дал. Животът пък така или иначе е поредица от дни: ето, това, че Някой е благоволил да ми даде и този прекрасен ден, чието обляно от светлина утро ме приветства от прозореца, ме прави безкрайно признателен към този така великодушен благодетел. И аз трябва да направя всичко, което е по силите ми, та да не се проваля или изложа: животът подобава да се живее с достойнство.

Моят живот се разгръща в пространството на един мой, и то съвсем личен жизнен свят, който ме съпровожда неотлъчно: в някакъв смисъл моят жизнен свят съвпада с мен самия. Но иначе погледнато аз съм душата и ядрото на своя жизнен свят, до чиято същина и до чиито многолики проявления безусловно трябва да се приближа както с мисълта, така и със сърцето си. Неслучайно великият Хайдегер, най-големият философ на Германия на изминалия вече, но толкова тъжен ХХ век, е бил наредил да напишат на пътната врата на дома му следното библейско изречение: “Най-много от всичко пазете сърцето си: защото в него са изворите на живота…”.

Диалектиката на живеещия с неговия жизнен свят е една крайно интересна тема за размисъл и търсения. Първото, от което следва да започна, е това, че аз така или иначе не мога да се “избавя” от… света – моят личен и жизнен свят е все едно част от мен самия и ме преследва неотлъчно. Точно тази неотделимост на човека от неговия личен жизнен свят е първото, от което следва да тръгна. Наистина, светът навсякъде ме преследва, ние – аз и моят свят сме неотделими. Аз зная, че само смъртта ще ме отдели от него, а иначе той се е вкопчил в моето съзнание, в моята същност. Дотолкова сме неотделими, че аз понякога се питам: а дали не е възможно и в смъртта “да замъкна” този мой свят? Ние сме така привързани един към друг, че най-вероятното е да ми се иска да пренеса света си с мен и в смъртта, ала то едва ли е възможно – защо е така? Но ако, примерно, беше възможно – какво би означавало? Празник или трагедия?

Ако все пак светът ме следва неотлъчно, то този факт е преизпълнен с огромен смисъл за мен. За мен и в моето съществуване светът се е появил с първия вик, с който съм се родил и съм си поел първата глътка въздух. Ако светът за мен е нещо толкова интимно, то защо тогава съм го посрещнал с такъв разкъсващ сърцето крясък и плач? Може би само защото светът е така ужасяващо студен в сравнение с топлата майчина утроба?

Да разбера какво все пак е светът е моя най-първа задача: едва на тази основа мога да проумея защо в един момент е станало така светът за мен да стане нещо най-прекрасно и скъпо. Свят иде от свет-лина – за какво намеква тук езикът? Да, но кой е източникът на тази светлина? Дали става дума за светлината на Слънцето, или за някоя друга? Дали пък моето съзнание не е светлината, която озарява моя свят? Ако е така, то какво съм тогава аз самият: нима съм “Слънцето”, около което се върти всичко в моя свят и живот?

Ако “угасне” в един ден съзнанието ми, то тогава какво ли ще стане със света? Дали без мен, без моето съзнание, рефректиращо в него, светът пак ще си остане – и при това съвсем същия, без никаква промяна? Не е ли по вероятно, че и светът ще изчезне заедно с мен, с моето съзнание?

Ако е така, ако моето съзнание е условието за съществуването на моя свят, който в някакъв смисъл тогава е проста атрибутация на съзнанието ми, то тогава се оказва, че трябва, в съгласие с Шопенхауер, да приема, че светът не е нищо друго освен моя представа. Но ако светът е проста представа на моето съзнание, то защо е така внушителен, грамаден, колосален? Нима моето съзнание е така могъщо, та е в състояние да крепи такъв един потискащо голям свят?

 

Но така или иначе аз непрекъснато усещам присъствието на света, на нещата, с които той е преизпълнен. Мое най-базисно усещане е усещането, че светът винаги е тук при мен – именно в моите усещания, които ми дават нещата. Нещата ми се откриват в моите усещания, без усещанията, които ми доставят света, аз просто не бих имал свят. Ето защо явно аз и моето съзнание е крепителят, фундаментът на света – такъв, какъвто той ми се открива в усещанията ми, в съзнанието ми. Но да се запитам същевременно и така: може ли по някакъв начин съзнанието ми да се “отлепи” от света? Ако не е възможно, защо е така, коя е причината? Ако е възможно, кога и най-вече как става?

Да се отговори изчерпателно на един такъв привидно уж съвсем прост въпрос се налага да се напише цяла една голяма философска книга. Например Хегел пише огромният си труд “Феноменология на духа”, в която общо взето разисква тъкмо тази тема: за онзи велик генезис, в който се ражда съзнанието, а също и за степените, в които нашият дух се прояснява, за да достигне в крайна сметка до възхитително ясното и вълнуващо съзнание за свят. Всеки по-значим философ е имал такава своя добре обмислена теория за появата на света и за неотделимата връзка на нашия дух с това, което наричаме свят. Тук можем отбележим имената поне на Имануел Кант, на Дейвид Хюм, на епископ Джордж Беркли, на великия изследовател на съзнанието Едмунд Хусерл, имащ огромен принос в проясняването на великата загадка. Невъзможно е тук да се разкаже накратко за идеите на тези дълбоки мислители, но за щастие всеки, който иска да вникне по-сериозно в проблемите, може да се зачете в техните великолепни книги – една толкова добра възможност да си прикараш по най-приятен начин времето, и то по-далеч от оглушителната врява на кресливите и кухи шоута на телевизиите.

Да продължим напред. Оказва се обаче, че в усещанията си аз долавям само “повърхността” на света. Пред мен се изправя задачата да разбера какво има зад “тънката кора”, зад “черупката”, до която стигат моите усещания за света. Ако успея да проясня този въпрос, то аз ще мога да се добера именно до най-важното: сърцевината на целия свят. Но за тази цел аз трябва да се амбицирам та да постигна най-вътрешното, “ядрото” на света.

Обикновено се смята, че най-вече мисленето и самата наука като негово оръдие проникват в самите дълбини на света. Но аз съм длъжен да се запитам: доколко картината на света, която рисува науката и моята мисъл, е достоверна и “правдоподобна”? Също така възниква и следният немаловажен проблем: как да проверя достоверността и истинността на своите представи за света? И тук най-коварният въпрос изглежда е този: съществува ли “свят сам по себе си”, или неизбежно аз имам само “моят свят”, светът такъв, какъвто е само за мен”?

Тази въпроси са наистина увличащи, стига съзнанието да се е овладяло достатъчно от вълнуващата загадка, която е скрита в тях. Ето например да се запитам и за това: какъв ли би бил невидяният от никой свят? А съществува ли изобщо такъв един свят? Ако да, то как изобщо мога да зная за него? Ако не, нима моето лично съзнание е крепител на целия свят? Ако съществува невидян от никой свят, то какъв би бил този свят? Потънал в тъмнината на несъзнаването, на неразбирането? Откъде и как изобщо да мога да зная това? Невидяните от никой звезди и планети на безкрайния Космос не са ли безкрайно ощетени? Как тогава съществуват те в ледения космос – без око, което да им се радва?

 

Въпросите тек наистина и отново нямат край: ето само някои от тях: свят и Космос едно и също ли са? А Вселена и свят? Какви са разликите? Кога някакви “части от Космоса” стават свят? Нещо за да е свят, то какво трябва да бъде? Кое е “нещото”, от което зависят световете? Дали това “нещо” не е човекът? Или пък е нещо “подобно на човека”?

Ако моето съзнание е условието за появата и за съществуването на моя жизнен свят, то явно е необходимо, в мащабите на цялата Вселена, да има едно колосално мощно съзнание, което да е именно нейн носител и крепител. Дали такова едно вселенско съзнание не е именно съзнанието на Бога? Щом самата Вселена съществува – предполагаме – дори и в най-отдалечените си краища, които никога няма да бъдат огрети от светлината на нашето съзнание и разбиране, то за да е представимо това сществуване, трябва да се допусне съществуването на едно вселенско съзнание, което в крайна сметка не може да е друго и различно от Божията мисъл и от Духа като такъв. Това допускане поражда неизразим ентусиазъм у тия, които долавят по необясним нячин величието и колосалността на Божията мисъл, крепителка на необятния Космос, на неизбродимата Вселена, на всички ония безброй светове, осеяни с грамадни Млечни пътища, галактики, звездни струпвания, слънца и планети. Необясним трепет обхваща нашия немощен дух, когато се овладее от предчувствието за неизразимата мощ на Божието съзнание, което крепи тази потискащо колосална и грандиозна Вселена.

Но да се върнем на жизнения свят на човека, защото Божият жизнен свят явно не ни е по силите. Може да се запитам така: щом като всяко съзнание си има свой личен жизнен свят, съпровождащ го като аура или като ореол, то имам ли тогава право да говоря за “света като цяло”? Какъв ли може да е такъв един свят в неговата цялост? Как става тогава “обединението”, “засичането” на безброя лични и жизнени светове, които отговарят по своята численост именно на съзнанията, които ги правят възможни? Този общ за човешките същества жизнен свят може ли да бъде съзерцаван от конкретен човек? Мога ли аз самият да се добера до него? Или на мен са ми дадени винаги само фрагменти – “тази къща”, “тази поляна”, “тази река”, “тази плажна ивица, блестяща от слънцето”, “това възхитително море”, “този любим човек”, дори… “този тъп вестник-парцал” и т.н.?

Да, изглежда на мен са ми дадени само фрагменти от този единен и грамаден свят. А въпросът си стои: ако е нужно съзнание, което е способно да съзерцава “света като цяло”, то кое е това мощно съзнание? Има ли изобщо такова съзнание, безкрайно превъзхождащо моето собствено, съзерцаващо само “откъслеци от света”? Какво ще се случи със “света като цялост” ако липсва такова съзнание? Няма ли тогава неговите “отломки” да се стоварят върху мен и да ме смажат без жалост? Защо винаги във всички тези въпроси стигаме все до потребността от допускане на едно велико и грандиозно Божие съзнание?

Това, че вероятно е необходимо допускането на едно свръхвелико и всеобхватно Божие съзнание, не ме освобождава от потребността аз самият все пак някога да се добера до “света като цялост”. Защото без такова едно съзнание за света като цяло просто няма как да ми се открие най-важното: смисълът на света. Аз не мога да постигна смисъла, ако съм загубил целостта, ако тази цялост постоянно ми убягва. Усещам, че ако “махнем” човека, то от света – такъв, какъвто го имаме в съзнанията си – едва ли ще остане изобщо нещо. Най-вероятно светът – такъв, какъвто го имаме в съзнанието си – ще се сгромоляса без остатък. Но нали не моето съзнание крепи света като цялост? Ии все пак в някакъв смисъл го крепи? А може би моето лично съзнание трябва да бъде подкрепено от свръхмощното Божие съзнание, та да може да понесе колосалността на целия свят?

 

Да, излишно е да се питам коя тогава е опората, благодарение на която и най-последното “прашно” и “безкрайно скучно” ъгълче от безкрайната Вселена не умира от мъка без мен. Неслучайно казваме: “край, забравен и от Бога”. Ако Бог забрави за света като цяло какво ли ще стане със света? Дали няма да настъпи един непредставим катаклизъм, при който цялата Вселена със страшен рев ще изгори в нищото? Впрочем, дали пък тъкмо Божията ръка не удържа милостиво кометите, астероидите и метеоритите, които кръжат застрашително около нашата синя планета? Луната е обезобразена от кратерите, получили се при сблъсъка с нея на безброй космически скали – а взривът на такъв удар е мощен колкото хиляди и милиони анотми бомби. Земята обаче с нейната много по-мощна гравитация е опазвана от такива удари, което засега пази живота върху нея – дали е случайно това? Едва ли…

Изглежда този наш прекрасен свят е бил създаден само за нас, за прехласнатите от възторг пред Божията милост, сиреч за човешките същесва, онамели от възхищение пред него. Светът съществува само за мен – и в мое лице за човека! Има ли още хора, които не долавят грандиозността на тази идея? Има ли впрочем хора, които забравят всекидневно да се наслаждават на величието на нашия свят, на неговата възхитителна красота? Впрочем, светът няма как да е красив сам по себе си. Такъв той става само за сърцето, което е влюбено най-напред в самата красота – и едва на тази основа може да долови и красотата на този насш наистина възхитителен свят. На света, който сме длъжни да опазим в неговата чистота, изхождайки от преклонението си пред Божията милост, която така великодушно ни е подарила именно най-добрия от всички възможни светове.

Мнозина може би не са си давали сметка за казаното дотук. За такива светът изглежда си е бил до този момен съвсем безразличен – има е възможно това?! За такива светът вместо да е великолепно красив, може би е бил съвсем “ужасен”, “потискащ”, “смазващ ни”, “непоносим” и пр.? Вероятно и на мен ми се се случвали ннастроения, в които светът е изглеждал и такъв. Но коя за мен самия е преобладаващата емоция спрямо този свят? Нима не си струва да обичам света, в който живея? Та аз, както установихме вече, имам огромна заслуга за неговото съществуване: имам ли тогава правото да се откажа от него – или пък да го проклинам? Моят обичан единствен и безкрайно красив жизнен свят – аз няма да забравя този трепет след като поне веднъж съм го усетил. А нима е малко да сътворя за себе си един именно такъв превъзходен свят? Аз без него съм нищо. Той без мен – също. Тогава?

 

http://aigy.wordpress.com/

Луната

Луната е единственият естествен спътник на Земята и петият по размери в Слънчевата система. Традиционните български имена месец и месечина вече са архаизми и днес се използват единствено поетично. Нейният символ е полумесец . Средното разстояние между Луната и Земята е 384 403 километра. Лунният диаметър е 3476 километра.
Първият космически апарат, който каца на Луната е Луна 2 (1959), а първите фотографии на невидимата от Земята страна са направени от Луна 3 през същата година. Първият космически апарат осъществил успешно меко кацане на лунната повърхност е Луна 9, а първият който успешно влиза в орбита около спътника е Луна 10. През 1969, Нийл Армстронг и Едуин Олдрин стават първите хора, стъпили на Луната.

 

 

Произход :

Няколко хипотези са предложени за това как се е формирал естественият спътник на Земята. Смята се че това е станало преди около 4,527 ± 0,010 млрд. години, около 30 до 50 млн. години след формирането на Слънчевата система.

Наклонът на лунната орбита към еклиптиката почти изключва възможността Луната да се е формирала заедно със Земята или да е била привлечена в земна орбита по-късно.

Според една стара хипотеза за произхода на Луната, тя се е откъснала от земната кора поради центробежните сили, породени от въртенето на Земята (то би трябвало да е много по-бързо спрямо общоприетите съвременни схващания), оставяйки океански басейн на повърхността на нашата планета като белег.

Друга хипотеза предлага обяснение на произхода на Луната чрез съвместното ѝ зараждане със Земята от първичния диск в Слънчевата система. По този начин обаче не може да се обясни диспропорционално малкото количество желязо на Луната.

Теорията, която намира най-широк прием, е Теорията на гигантския сблъсък, според която Луната се е зародила вследствие на сблъсъка между младата полу-разтопена Земя и протопланета, голяма приблизително колкото Марс, спекулативно наречена Тея. Тази хипотеза също така обяснява защо Луната е бедна на желязо и летливи елементи.

Геологическите епохи на Луната са определени от датирането на различни значими събития и сблъсъци в нейната история.

Приливните сили на Земята са деформирали Луната когато тя е била все още разтопена във формата на елипсоид, чиято главна ос сочи към Земята.

Състав

Преди повече от 4,5 милиарда години повърхността на Луната е била покрита с океан от разтопена магма. Учените са на мнение, че комбинацията от калий, редкоземни елементи и фосфор е свидетелство за този разтопен океан. Тези елементи са се запазили на повърхността на разтопения океан, защото не са намерили място в кристалната структура на заобикалящите ги елементи и съединения. По концентрацията на калия, редкоземните елементи и фосфора може да се съди за вулканичната активност, както и за честотата на сблъсъци с комети и астероиди.

Лунната кора е съставена от множество елементи, между които уран, торий, калий, кислород, силиций, магнезий, желязо, титан, калций, алуминий и водород. Някои елементи като урана и тория са радиоактивни, но под въздейсвието на космическите лъчи се отделя допълнително количество радиация като гама лъчение. Счита се, че като цяло химичният състав на Луната е сходен с този на Земята, като се изключат летливите елементи и желязото.

 Орбита

 

Луната извършва една пълна обиколка по орбитата си за около 28 дни. За един час Луната се придвижва на фона на звездите на около 0,5° или един неин видим диаметър. Специфичност за наклона на лунната орбита е, че той е по-близък до този на еклиптиката, отколкото до наклона на земната екваториална плоскост, за разлика от повечето останали естествени спътници.

За повече подробности относно взаимното движение на Земята и Луната виж звезден месец и синодичен месец.

Гравитационното привличане, което Луната оказва върху Земята, е причина за океанските приливи. Приливите и отливите са в синхрон с положението на Луната спрямо Земата. На практика обаче проблемът се усложнява от ексцентричността на лунната орбита. Когато Луната е близо до перигей, то нейното въртене „изостава“ от орбиталната ѝ скорост и това позволява да се наблюдават допълнителни 8° дължина в източната ѝ част. Обратно, когато Луната е близо до апогей, то въртенето ѝ „изпреварва“ орбиталната ѝ скорост и допълнителни 8° в западната ѝ част са видими. Този ефект се нарича надлъжна либрация.

Приливните максимуми върху повърхността на Земята, причинени от лунната гравитация, изостават от видимата позиция на Луната поради инерцията на океанската вода и триенето ѝ по океанското дъно и плитчини като устията на реките. В резултат на това, част от момента на земното въртене постепенно се прехвърля върху лунния орбитален момент, като всяка година Луната се отдалечава средно с 38 mm от Земята. В същото време въртенето на Земята се забавя; земният ден се удължава с 15 µs всяка година.

Гледана от Земята в продължение на една пълна орбита, Луната изглежда сякаш осцилира нагоре-надолу (подобно на човек, кимащ отрицателно), понеже лунната орбита не е успоредна на земния екватор. Този ефект се нарича напречна либрация и позволява да се наблюдават допълнително около 7° ширина в областите на лунните полюси.

И най-накрая, понеже Луната е само на около 60 земни радиуса разстояние, наблюдател на земния екватор в продължение на една нощ (12 часа) ще се придвижи странично на разстояние един земен диаметър спрямо Луната. Тази дневна либрация позволява да се наблюдава около един градус дължина в областта на лунните тропици.

При своето движение в Слънчевата система Земята и Луната обикалят около общия си барицентър (или общ център на масата), който се намира на около 4700 km от центъра на Земята (на дълбочина около 1650 km) в посока към Луната. В резултат на това движението на Земята по орбитата ѝ е ексцентрично.

Любопитен е фактът, че инклинацията на лунната орбита и наклонът на оста ѝ обикновено се посочват като „често изменящи се“. В тази връзка трябва да се добави, че инклинацията на лунната орбита се измерва спрямо екваториалната плоскост на Земята, а наклонът на оста на въртене се измерва спрямо нормалата на орбиталната плоскост на Луната. За повечето естествени спътници, но не и за Луната, тези параметри са стабилни.

Земята и Луната формират двойна планета: тяхното движение е доминирано от слънчевата гравитация. Равнината на лунната орбита се намира под ъгъл 5,145396° спрямо еклиптиката (орбиталната равнина на Земята) и под ъгъл 1,5424° спрямо нормалата на същата равнина. Лунната орбита извършва бърза прецесия (точките ѝ на пресичане с еклиптиката се завъртат по посока на часовниковата стрелка) с период от 6793,5 дни (18,5996 години) заради гравитационното влияние на земната екваториална издутина, породена от въртенето на Земята. През този период инклинацията на лунната равнина спрямо равнината на земния екватор варира между 23,45°+5,15°=28,60° и 23,45°-5,15°=18,30° докато в същото време запазва наклона си от 23,45° спрямо еклиптиката. Същевременно наклонът на оста на въртене на Луната спрямо нейната орбитална плоскост се изменя от 5,15°+1,54°=6,69° до 5,15°-1,54°=3,60°. Наклонът на земната ос на въртене от своя страна реагира на това изменение като се отклонява на 0,00256° спрямо средната си стойност — ефект, наречен нутация.

Точките на пресичане между равнината на лунната орбита и еклиптиката се наричат лунни възли. Северният (или възходящ) възел е мястото, където лунната орбита излиза „на север“ от (или над) еклиптиката, докато южният (или низходящ) възел е мястото, където лунната орбита излиза „на юг“ от (или под) еклиптиката. Слънчево затъмнение се наблюдава когато северният или южният възел на лунната орбита съвпадне с новолуние. Лунно затъмнение от друга страна се наблюдава когато северният или южен възел съвпадне с пълнолуние

 Изследване на Луната

Първата крачка в изследването на Луната е направена след изобретяването на телескопа. Галилео Галилей използва този инструмент за да наблюдава кратери и планини върху лунната повърхност.

Първият космически апарат, достигнал до лунната повърхност, е съветската сонда Луна 2, която се разбива на лунната повърхност на 14 септември 1959 г. в 21:02:24 по Гринуич. Обратната страна на Луната за първи път е наблюдавана от Луна 3. Луна 9 пък е първата сонда осъществила меко кацане и предала снимки от повърхността на 3 февруари 1966 г. Първият изкуствен спътник на Луната е Луна 10.Той е изстрелян на 31 март 1966 г. На Земята са върнати проби от три съветски мисии (Луна 16, 20 и Луна ).

Човекът стъпва за първи път на лунната повърхност на 20 юли 1969. Някои считат тази дата за кулминацията на космическата надпревара между САЩ и СССР. Първият астронавт, стъпил на Луната, е Нийл Армстронг, командир на американската мисия Аполо 11. Последният (засега) човек на Луната е Юджийн Сернан, участващ в Аполо 17 през декември 1972 г.

Вижте още: Списък на лунни астронавти.

Екипажът на Аполо 11 оставя плоча от неръждаема стомана с размери приблизително 23 на 18 cm по случай първото посещение на човека и също така съдържащо обща информация за мисията. Съобщението гласи:

Тук хората от планетата Земя за първи път стъпиха на Луната, юли 1969 след Христа.

Ние дойдохме с мир от цялото човечество.

Плочата изобразява двете страни на Земята и е подписана от тримата астронавти и тогавашния президент на САЩ Ричард Никсън.

Образци от лунни скали са донесени от шест пилотирани мисии на Аполо (11, 12, 14, 15, 16 и 17) както и три мисии на автоматичните сонди Луна (16, 20 и 24).

През февруари 2004 г. президентът на САЩ Джордж У. Буш призова за план за осъществяване на нови пилотирани мисии до Луната до края на 2020 г.

Европейската космическа агенция (ЕКА) и Китай също така имат планове да изследват Луната в близкото бъдеще. Апаратът на ЕКА SMART-1 е изстрелян на 27 септември 2003 г. и влиза в лунна орбита на 15 ноември 2004. Той изследва лунната среда и създаде рентгенова карта на Луната.  На 3 септември 2006 г. сондата приключи успешно мисията си, като се разби на повърхността на Луната . При сблъсъка, в района на „Езерото на превъзходството“, се образува облак от прах и отломки, който позволява изследване на геологичния състав на района с телескоп.

Китай е оповестил амбициозен план за изследване на Луната и разработва планове за добив на хелий-3, който е изходен материал за получаване на термоядрена енергия.

Япония и Индия също са заявили желание да се включат в изследването на Луната. Япония дори планира създаването на обитема лунна база.

На 14 септември 2007 г. ДЖАКСА изстрелва Кагуя (познат и като SELENE), лунен орбитър оборудван с HD камера и два малки спътника. Очаква се мисията да е с продължителност от една година

Повърхност

Луната е покрита с десетки хиляди кратери с диаметър, по-голям от 1 километър. Повечето са на стотици милиони години и са отлично запазени поради липсата на атмосфера или геологична активност на лунната повърхност.

Най-големият кратер на Луната, който също е и най-голям в Слънчевата система, образува басейна Южен полюс-Ейткън. Този кратер е на обратната страна на Луната, близо до Южния полюс. Диаметърът му е около 2240 km, а дълбочината — 13 km.

Тъмните и безотличителни лунни равнини се наричат лунни морета поради факта, че древните астрономи са вярвали, че те са истински водни басейни. Всъщност това са огромни полета от застинала базалтова лава, която се е формирала вследствие на удари от астероиди. Най-светлите места от повърхността са наречени „тери“ (от латинското име тера — ‘земя’) или още континенти. Моретата на лунната повърхност се намират почти изцяло на видимата страна на Луната, докато обратната страна съдържа много малко количество. Учените считат че тази асиметрия е причината центъра на масата на Луната да е изместен спрямо нейния геометричен център.

Непосредствено на повърхността на Луната е разположен слой от прах, наречен реголит, който както лунната кора е неравномерно разпределен върху повърхността. Кората е дебела от 60 km на близката страна до 100 km на обратната страна. Реголитът варира от 3 до 5 метра в моретата и от 10 до 20 метра в терите.

През 2004 г. научен екип, воден от Бен Бюси от Университета Джон Хопкинс, използвайки снимки, направени от лунния апарат Клементин, установява, че четири планински региони на ръба на широкия 73 километра кратер Пери на лунния Северен полюс са постоянно осветени от Слънцето в продължение на едно пълно лунно денонощие. Тези региони, наречени Върхове на вечната светлина, са възможни поради факта че наклона на лунната ос е много близък до нула — факт който също така позволява дъното на някои кратери да остане постоянно в сянка за едно пълно лунно денонощие. Такива региони обаче отсъстват на по-малко планинския южен полюс, въпреки че ръба на кратера Шакелтон е осветен на 80% от лунното денонощие.

 

www.bg.wikipedia.org

 

Откриха планетата подобна на Земята извън Слънчевата система

Японски астрономи са започнали систематично да търсят високоразвита цивилизация на откритата неотдавна планета извън Слънчевата система, която потенциално е подходяща за живот като този на Земята, съобщи ИТАР-ТАСС, като се позова на ръководството на обсерваторията „Ниси-Харима“ в префектура Хиого.

Там се намира най-големият в страната оптичен телескоп-рефлектор. Нека припомним, че тази седмица европейски астрономи откриха на 20, 5 светлинни години от Земята планета извън Слънчевата система, на която потенциално може да се развие живот. 11-членният екип от учени, ръководен от Стефан Юдри от Женевската обсерватория в Швейцария, обясни, че те не са видели директно планетата, която се върти около червената звезда джудже „Глизе 581„.

Размерите на слабо светещата звезда обаче подсказват, че около нея обикаля планета, която не е много по-голяма от Земята. Това е първата планета извън Слънчевата система, която вероятно едновременно е скалиста, с вода и в зона близо до звезда, където водата може да бъде в течно състояние.

С други думи на нея може да се е зародил живот. Учените са изчислили, че средната температура на планетата с условно наименование „581 це“ е между 0 и 40 градуса по Целзий. Планетата е била открита от телескопа на Европейската южна обсерватория в Ла Сила, Чили.

Специалистите от японската обсерватория с помощта на телескопа си и на мощен спектрограф анализират светлината, която планетата излъчва. Според тях евентуални необичайни сияния на определени цветове, например, зелените лазерни лъчи, могат да свидетелстват, че на планетата има разумен високоразвит живот и цивилизация.

През първата нощ от наблюдението си астрономите от обсерваторията „Ниси-Харима“ не са открили нищо необичайно. Те обаче не се отчайват и ще продължават да наблюдават космическия обект по един път седмично.

http://www.actualno.com

Черните дупки — съществуват ли или не?

Безспорно черните дупки са едни от най-странните обекти във Вселената. Те от години разпалват въображението на учени по цял свят, които неуморно търсят отговори на фундаментални въпроси като какво представляват черните дупки, как се образуват и еволюират, как влияят на Вселената и каква е ролята им… Наскоро обаче изследователи от университета Case Western Reserve в Кливланд, Охайо, обявиха смайващо откритие: Черни дупки може въобще да не съществуват!

Според теорията черните дупки са компактни обекти с толкова силна гравитация, че поглъщат всичко, преминало хоризонта на събитията и по този начин всякаква информация е безвъзвратно изгубена. Хоризонт на събитията се нарича мислената линия, отвъд която дори светлината не може да премине. Уравнения от квантовата механика обаче показват, че в пространството спонтанно се образуват двойки виртуални частици-античастици, които съществуват за кратко, след което анихилират (унищожават се взаимно) и отделят енергия. Когато това стане до хоризонта на събитията виртуалната античастица може да го премине и да бъде погълната от мощната гравитация, докато съответната й частица да остане извън този хоризонт и да стане реална. Чрез новопоявилите се частици (т.нар. лъчение на Хокинг) черната дупка бавно се „изпарява”. Излиза, че тя хем поглъща абсолютно всичко, хем от нея „изтича” информация.

Един нов поглед върху нещата може да реши този парадокс. Физикът Лорънс Краус и негови колеги са извели сложна формула, с която доказват, че на практика черни дупки въобще не могат да се образуват. Смисълът на работата им се крие в Общата теория на относителността, с която Айнщайн показа, че ако човек в космически кораб се приближава към черна дупка той ще усеща ускорение, докато страничен наблюдател ще вижда как корабът се забавя. Когато корабът достигне хоризонта на събитията той ще изглежда сякаш спира и остава там завинаги. На практика, казва Краус, той ще „пада” вечно, т.е. времето за черните дупки е безкрайно. Ако обаче дупките наистина губят от масата си, както е доказал Стивън Хокинг през 1974 г., то те би трябвало да се изпарят още преди да са се образували!

На въпроса защо все пак изглежда, че Вселената е пълна с черни дупки Краус отговаря „От къде знаете, че това са черни дупки?” Никой не е наблюдавал черна дупка досега и всяко тяло с огромна гравитация (като свръхмасивни звезди) може да предизвиква ефекти като наблюдаваните.

Не всички споделят откритието на Краус и колегите му обаче. Кимбърли Уивър, астроном от НАСА, твърди, че досега не сме наблюдавали нещо, което да подкрепи тази теория. Дори напротив, казва тя, в сърцето на Млечния път често се вижда как свръхмасивната черна дупка там поглъща междузвездна материя и тя изчезва без следа.

Теорията на учените от Case Western Reserve може да бъде тествана в новия ускорител на Европейската организация за ядрени изследвания (ЦЕРН) в Швейцария. В дългите 27 км подземни тръби физиците ще се опитат да създадат и изследват миниатюрни черни дупки, като се надяват така да могат да проверят дали действително около тях се образува хоризонт на събитията.

www.capital.bg

Черните дупки са източник на живот във Вселената

Източник на живота във Вселената могат да бъдат масивните черни дупки, от които в различни посоки може да се движи горещ газ.

Анализирайки данните, получени от космическия телескоп XMM-Newton, международна група учени е стигнала до извода, че източник на живота във Вселената могат да бъдат масивните черни дупки, от които в различни посоки може да се движи горещ газ. Той се състои се предимно от въглерод и кислород – основната съставна част на органичните молекули, съобщи научният сайт Cnews.ru.

Международната група специалисти под ръководството на д-р Яир Кронголд от Националния университет на Мексико с помощта на телескопа XMM-Newton е наблюдавала черна дупка, чиято маса превишава тази на Слънцето 2 млн. пъти.

Тя е разположена в центъра на активната галактика NGC 4051.

Астрономите са определили химическия състав на горещия газ. Оказало се, че той съдържа йони на тежки елементи и въглерод.

Дълго време астрономите се опитваха да разберат по какъв начин тези елементи, образуващи се вътре в звезди, попадат в междугалактическото пространство.

Според резултатите на изследването, получени от групата на д-р Кронголд, източник на тези елементи могат да се окажат и квазари – активни галактики, по-мощни от NGC 4051.
Други източници на тежки елементи могат да са свръхярките инфрачервени галактики.

Астрономите възнамеряват да продължат изследванията в тази област и да изучат по-мощни активни галактики.

Те се надяват, че получените данни ще им позволят да установят точно източника на тежки елементи в междугалактическото пространство.Анализирайки данните, получени от космическия телескоп XMM-Newton, международна група учени е стигнала до извода, че източник на живота във Вселената могат да бъдат масивните черни дупки, от които в различни посоки може да се движи горещ газ. Той се състои се предимно от въглерод и кислород – основната съставна част на органичните молекули, съобщи научният сайт Cnews.ru.

Международната група специалисти под ръководството на д-р Яир Кронголд от Националния университет на Мексико с помощта на телескопа XMM-Newton е наблюдавала черна дупка, чиято маса превишава тази на Слънцето 2 млн. пъти.

Тя е разположена в центъра на активната галактика NGC 4051.

Астрономите са определили химическия състав на горещия газ. Оказало се, че той съдържа йони на тежки елементи и въглерод.

Дълго време астрономите се опитваха да разберат по какъв начин тези елементи, образуващи се вътре в звезди, попадат в междугалактическото пространство.

Според резултатите на изследването, получени от групата на д-р Кронголд, източник на тези елементи могат да се окажат и квазари – активни галактики, по-мощни от NGC 4051.
Други източници на тежки елементи могат да са свръхярките инфрачервени галактики.

Астрономите възнамеряват да продължат изследванията в тази област и да изучат по-мощни активни галактики.

Те се надяват, че получените данни ще им позволят да установят точно източника на тежки елементи в междугалактическото пространство.

http://www.actualno.com

Разработиха механичен медик, управляван чрез Интернет

Роботът ще бъде управляван от медиците с помощта на компютър и специални метални ръце.

Науката направи още една крачка по пътя към дистанционната хирургия, включително в условията на нулева гравитация. През следващия месец в NASA ще бъдат проведени изпитанията на портативния медицински робот Raven, който ще бъде специално поставен под вода, за да се симулират условията на нулева гравитация.

Роботът е създаден от изследователи от Вашингтонския университет в Сиатъл със средства, отпуснати от министерството на отбраната на САЩ. Хирурзите ще могат да го управляват от далечни разстояния чрез Интернет, съобщава Associated Press.

Този механичен медик ще може да бъде използван в различни есктремни ситуации, включително и от астронавти в космоса.

„Той се различава от съществуващите аналози по това, че последните в момента се използват само в подвижните болници, оборудвани с високоскоростни интернет канали за връзка“, заявява професор Блейк Ханнафорд, директор на лабораторията по биороботика към Вашингтонския университет.

Новото чудо на техниката тежи около 25 кг и ще може да се управлява чрез мрежата от далечно разстояние, като за това няма да са необходими инженерни познания.

Raven ще бъде изпробван в лаборатория на крайбрежието на Флорида и ще бъде управляван от медиците от Сиатъл с помощта на компютър и специални метални ръце, чиито движения ще възпроизвежда самият робот, а в неговите „ръце“ ще бъдат хирургичните инструменти.

На робота му престои да премине тестове по хирургия, на които се подлагат всички студенти по медицина.

Изследователите прогнозират, че задържането на сигнала между движението на хирурга и възпроизведеното от робота движение ще бъде две секунди и това е най-проблемното звено на експеримента, което ще увеличи времето на операцията, но това не означава, че задачата е неизпълнима.

http://www.actualno.com

Глобалното затопляне ще унищожи 60% от амазонската джунгла

Въздействията на глобалното затопляне, съчетани с обезлесяването, могат да унищожат или силно да увредят 60% от амазонската джунгла до 2030 г., а това ще направи невъзможно да се спре повишаването на температурите в света до катастрофално равнище, се казва в доклад на Световния фонд за дивата природа (WWF), цитиран от Асошиейтед прес и ДПА.

Според автора на доклада Даниъл Непстад от изследователския център „Удс хоул“ в Масачузетс, през следващите 23 години вследствие изсичането на дървета в долината на р. Амазонка ще се отделят 55,5 до 96,9 милиарда тона въглероден диоксид.

Освен че надвишава глобалните емисии на парниковия газ за две години, това ще премахне действието на един от ключовите стабилизиращи фактори в глобалната климатична система. Амазонската джунгла концентрира повече от половината от тропическите гори в света и изпълнява функцията на „бели дробове“ за планетата.

Дърветата поглъщат въглероден диоксид и изпускат кислород, но при сеченето им и опожаряването на остатъците, за да се разчисти терен за земеделие, натрупаният въглерод излита в атмосферата.

Заемайки 4,1 милиона кв. км, джунглата на Амазонка покрива близо 60% от Бразилия, съдържа една пета от питейната вода в света и осигурява жилище за около 30% от растителните и животинските видове в света, много от тях още неоткрити. Учените твърдят, че ако глобалните температури се повишат с повече от 2 градуса Целзий в сравнение с прединдустриалните нива, рисковете за околната среда и за хората ще са огромни.

Това ще е „точката, от която няма връщане“, за катастрофални наводнения и суши, повишаващи се морски нива, както и за смъртни случаи и заболявания, свързани с топлинни вълни. Ако не запазим джунглата, много трудно ще удържим температурното повишение в рамките на 2 градуса Целзий, категоричен е Непстад.

Изсичането на амазонската джунгла ще се отрази пагубно не само на живота на хората в Южна Америка, но и на световния климат. Поради продължаващото унищожение на амазонските тропически гори се очакват по-малко дъждовалежи в Индия и Централна Америка и по време на вегетационния сезон в зоните, засети със зърнени култури в САЩ и Бразилия, предупреждава Непстад.

Стратегиите за спиране на обезлесяването в долината на Амазонка включват свеждането до минимум на вредите от животновъдството и инфраструктурите проекти като пътища, както и бързото разширяване на защитените площи, препоръчва Световният фонд за дивата природа.

Докладът е обнародван на Международната конференция на ООН за климатичните промени на о. Бали (Индонезия), където на 3 декември се събраха делегати, учени и природозащитници от близо 190 страни.

http://www.actualno.com

Операцията на една… клетка

Лечението на отделни клетки и изучаването на протичащите в тях процеси изисква изключително точен инструмент, чрез който да се пробие клетъчната мембрана, без да се увреди нейната цялост. Група учени от САЩ за първи път успяха да проникнат с нанотръбичка във вътрешността на жива клетка и да инжектират лекарствени вещества в цитоплазмата, без да променят нейната нормална жизнена дейност.

Чудните нанотръбички
Най-подходящи като микроскопични игли за сложната манипулация се оказват въглеродните нанотръбички. Те имат характерна игловидна форма и са достатъчно гъвкави и твърди, за да пробият клетъчната мембрана. Най-важната им характеристика обаче, е че с тяхна помощ вътре в клетката могат да се доставят директно лекарства и дори фрагменти от чужда ДНК. Учените Синг Чен, Анракс Кис и Каролина Бертози от Калифорнийския университет и Националната лаборатория Бъркли демонстрираха възможностите на въглеродната микроигла. Те доказаха, че тя е способна да пробие мембраната на клетка без увреждане, дори при повторно проникване след половин час. Предишни опити за директно инжектиране на вещества в клетка неминуемо водеха до загиването й само няколко секунди след манипулацията. Изследователите се гордеят с това, че първи са създали инструмент, позволяващ точното пространствено позициониране върху клетъчната повърхност и доставяне на дозирани порции лекарствени средства вътре в нея.

Финото проникване
Нанотръбичките проникват безпрепятствено през биологичната мембрана, благодарение на малкият си диаметър. Пората, която се получава при пробиването, е с диаметър едва 1 нанометър. Тя се затваря много бързо в резултат на дифузията на липидните молекули, изграждащи клетъчната мембрана.
Опитната постановка за фината манипулация включва и атомно-силов микроскоп, който дава необходимото увеличение за точно управление и насочване на движенията на въглеродната тръбичка. В клетката са вкарани и флуоресцентни вещества, които лесно се детектират по светенето им. Използваните опитни клетки са ракови епителни клетки от линията HeLa. След успешното позициониране на иглата (което отнема около 30 минути) и последващото въвеждане на флуоресцентните маркери учените са наблюдавали светещи области вътре в клетките, което е доказателство за проникване на веществата в цитоплазмата.

В битка с лоши заболявания
Постигнатото от американските учени ще даде революционен тласък на медицината при лечение на редица смъртоносни болести като рак и СПИН. Учените са готови да продължат със следващи експерименти, при които ще бъдат инжектирани в точно определени прицелни клетки необходимите само за тях лекарствени вещества, отделни гени от ДНК, както и молекули РНК, които да отключват синтез на определени белтъци. Наноиглата ще даде шанс на любознателните изследователи да навлязат в непознатия свят на клетките и да открият тайните на протичащите в тях процеси.

Факти за клетките
* Клетката е основна структурна и функционална единица на организмите. Размерите й са разнообразни: 0,1-0,25 µm при вирусите, 1-10µm при бактериите и до 155 mm при щраусовото яйце. Нервните клетки в шията на жирафа достигат до 3 метра дължина.
* През 1838 г. учените Теодор Шван и Матиас Якоб Шлайден формулират Клетъчната теория, според която всички организми са изградени от сходни по химичен състав, ултраструктура, обмяна на веществата и основни функции клетки. Теорията доказва общия произход на организмите и единството в живата природа.
* Човешкото тяло има приблизително 100 трилиона или 10¹⁴ клетки, като нормалната големина на една клетка е 10 µm, а масата и е около 1 нанограм.
* HeLa клетките са безсмъртна клетъчна линия, използвана в научните изследвания от десетилетия. Тя води началото си от ракови клетки, изолирани от Хенриета Лакс, починала от цервикален тумор през 1951 г.

 

www.hicomm.bg/readnews.php?nid=3391

Петролът на XXI век – водата

Водата е навсякъде. Кой би искал да инвестира в нещо, което има толкова голямо предлагане, и трябва ли да отдаваме такова значение на водата?

Тези въпроси биха били актуални през миналия век, но все повече изглежда, че който си ги задава през 21 век прави голяма грешка. За последните 5 години индексът на Stanford Washington Research Group, включващ 20-те най-големи „водни“ акции в света, е реализирал възвръщаемост от 131 на сто. За същия период индексът на най-големите 500 компании в САЩ – S&P 500, е реализирал възвръщаемост от едва 24,5 на сто.

Водата е наистина навсякъде, но по-малко от 2 на сто от цялата вода на земята е питейна, а растящото население, и особено това в развиващите се големи страни като Китай и Индия, консумира вода с плашещи темпове.

Както петролът, така и водата са незаменими за световната икономика. За разлика от петрола обаче водата няма съществуващ, нито пък потенциален (за момента) заместител. Но изглежда до такава степен възприемаме като даденост този ценен ресурс, че напълно сме забравили за него. Тепърва ще бъдем свидетели на създаването на състояния чрез инвестиране в компании, които по някакъв начин са свързани с водата.

Според доклад на инвестиционна банка Goldman Sachs, цитиран в The Economist, световното потребление на вода се удвоява на всеки 20 години. Ако това ниво но потребление се задържи, водните запаси скоро ще намалеят значително, така че огромни райони ще останат без достъп до чиста вода.

Водата изглежда има всички характеристики да се превърне в ценна инвестиция.

Поради глобалното затопляне, влажността на почвите намалява, което води до намаляване на нивата и затрудняване на достъпа до питейна вода в света.

Предвид положителния прираст на населението в света, изглежда невъзможно в бъдеще потреблението на вода да намалее. В Китай например все по-голяма част от населението се урбанизира и, премествайки се в градовете, започва да консумира много повече вода, отколкото в селските райони. Цели градове в Китай са изоставени поради трудния достъп до чиста вода.

Според доклад на ООН Китай е една от 13-те страни с най-ниско количество чиста вода на глава от населението. По-малко от 15 на сто от населението на страната (1,3 млрд. души) имат достъп до чиста вода. Ако степента на урбанизация на населението продължи, този дял ще намалее. Според списанието New Scientist всяка година 30 кубични километра вода повече се изпомпват от подпочвените води, отколкото се възстановяват от валежите.

Урбанизацията, особено в бедните страни, има и друг негативен ефект върху водните запаси.
Замърсяването на естествените водоизточници в близост до големите градове се влошава значително с увеличаването на населението. Според Световната банка около 90 на сто от реките в Китай близо до големите градове са силно замърсени и следователно не могат да се използват като източници на питейна вода.

Освен като питеен източник, водата е нужна и почти във всяка сфера на икономическия живот. Само компаниите Nestlе, Unilever, Coca-Cola, Anheuser-Busch и Danone консумират 575 млрд. литра вода всяка година. Това количество е достатъчно да задоволи дневните питейни нужди на цялото население на земята.

Земеделието е друг отрасъл, който консумира все повече и повече вода. Засяването на реколти, използвани и за биогорива, напоследък пък увеличи значително потреблението на напоителни води.

25 на сто от потреблението на вода в Силициевата долина в Калифорния пък се дължи на производството на компютърни чипове. За производството само на един полупроводник с дължина 20 см са нужни 13 куб. м вода.

Производството на енергия е друг сектор, който не може да функционира без вода. Смята се, че около 40 на сто от прясната вода от водоемите в САЩ се използва за изстудяване на генератори на електричество.

Високите цени на петрола в последно време пък направиха рентабилно извличането на петрол от катранни пясъци. Освен че производството на петрол от пясъците е скъпо, то е и много водоемко. Около 5 литра вода са нужни за производството на един литър петрол.

Как обаче да инвестираме във вода?

За момента най-добрият начин е да се закупуват акции от компании, свързани с изпомпването и пречистването на питейна вода. Pentair Inc. например има продажби в размер на 3 млрд. долара за миналата година и е водещ производител на водни помпи и водни компоненти в САЩ. Друга подобна компания е Watts Water Technologies Inc., която генерира около 30 на сто от продажбите си в Европа и Китай.

Инвестициите във водни компании са особено атрактивни, когато са в развиващите се страни. Такава е бразилската Companhia de Saneamento Basico do Estado de Sao Paulo – най-голямата компания за водни комунални услуги в Южна Америка. За миналата година печалбата на групата скочи с цели 69 на сто.

Компания, която се занимава изключително с пречистване на вода, е сингапурската Sinomem Technology. Sinomen би трябвало да получи значителен дял от 125-те млрд. долара, отделени от китайското правителство за пречистване на водата и подобряване на водната инфраструктура в страната.

Разбира се, безрискови инвестиции няма. Много от тези акции получиха голямо внимание през последните години и спекулативното купуване покачи цената им значително. Много производители на водни компоненти и пречистватели на вода реализираха двуцифрена годишна възвръщаемост. Въпреки че секторът изглежда перспективен, трудно е да се определи дали очакванията за бъдещите печалби не са вече факторирани в цените на акциите.

Друг потенциален риск за сектора е и фактът, че много от компаниите, свързани с водата, са държавно регулирани и като такива правителството често фиксира печалбите им съвсем малко над разходите на дружествата.

 

www.obuchenie.investor.bg

Муха-робот

Да, наистина! Учени от университетите Харвард и Бъркли създадоха миниатюрно инженерно чудо. Малкият робот-инсект може да се превърне в любима играчка на военните.

Младият доктор Robert Wood е интересна личност. От години той изследва как летят живите мухи и разгадава „хитрините“, които природата използва. Дори и разкрити тези тайни обаче не биха имали практическа стойност, ако екипът изследователи не беше разработил методи за създаване на безкрайно малки механизми.

Седем годишните усилия на д-р Wood и колегите му се увенчават с успех тази пролет. Мухата-робот полита, а изследователят споделя, че е скачал от радост като малко дете в лабораторията си. Армията, която плаща за ексцентричния експеримент, вероятно също доволно потрива ръце. Никой не обръща внимание на мухите, което ги прави чудесно разузнавателно средство. Няма пречки пред това насекомото-робот да бъде екипирано с миниатюрни сензори.

Засега малкото роботче може да лети само напред без да завива. Литиево-йонната батерия, която го захранва, стига едва за 5 минути. Ала всичко това са малки проблеми на фона на преодолените вече трудности. Мухата тежи 60 грама и е само 3 см широка с разперени крила. За да успеят да постигнат това, учените са разработили свой уникален метод за производство на свръхмалки части. Той им е позволил да създадат миниатюрни стави от въглеродна сплав, в която има електрически активен полимер, който на свой ред предизвиква движението на крилата.

Уголемяване Анатомична схема на насекомо. A- Head; B- Thorax; C- Abdomen 1. antenna; 2. ocelli (lower);3. ocelli (upper); 4. compound eye; 5. brain (cerebral ganglia); 6. prothorax; 7. dorsal artery; 8. tracheal tubes (trunk with spiracle); 9. mesothorax; 10. metathorax; 11. first wing; 12. second wing; 13. mid-gut (stomach); 14. heart; 15. ovary; 16. hind-gut (intestine, rectum & anus); 17. anus; 18. vagina; 19. nerve chord (abdominal anglia); 20. Malpighian tubes; 21. pillow; 22. claws; 23. tarsus; 24. tibia; 25. femur; 26. trochanter; 27. fore-gut (crop, gizzard); 28. thoracic ganglion; 29. coxa; 30. salivary gland; 31. subesophageal ganglion; 32. mouthparts Автор: Wikipedia.org

 

Робот убиец чака първите си клиенти

Това е първият по рода си робот убиец, който заменя живия войник

Samsung и южнокорейски институт създадоха машина, способна да замени тежковъоръжените войници в техните мисии по границата със Северна Корея. Според някои експерти, това е първият по рода си робот убиец, който заменя живия войник.
Цената на „интелигентния робот за наблюдение и защита“ (Intelligent Surveillance and Guard Robot) ще бъде от порядъка на 200 хиляди долара за бройка. От Samsung очакват да продадат около 1000 екземпляра през първата година от пазарния старт на продукта, предава technews.bg.

Открай време военните използват последните достижения на хай-тек индустрията. Но към момента официално не се съобщава, че на машините е гласувано доверие да убиват автоматично. Новият робот е проектиран недвусмислено с тази цел.

Електронният войник използва два сензора, оптичен и инфрачервен, които идентифицират обекти на разстояние до 4 км на дневна светлина и на два пъти по-малко разстояние нощем. Вградената компютърна система за разпознаване на образи позволява на робота да прави разлика между живи същества и неживи обекти.

Чрез микрофон и говорители роботът обменя пароли с живите войници. Ако паролата е грешна, машината пуска алармата или стреля по целта, като използва гумени куршуми или въртящата се картечница К-3. Роботът разчита на лазерна система за прицелване.
Машината за убиване може да бъде снабдена с практически всяко компактно въоръжение, смъртоносно и несмъртоносно.

Устройството притежава типичните характеристики на часовой. Може да бъде програмирано например да издава предупредителен изстрел, за да откаже врага от атака на охранявания обект. Ако предупреждението не даде резултат, „войникът“ става безкомпромисен, като пуска в действие смъртоносния си арсенал.

Първи клиенти на робота ще бъдат правителствени структури на Южна Корея. Именно правителството на страната спонсорира създаването на уникалната военна машина.
Потенциалните приложения на робота пазач и убиец са най-различни. Със своите способности, устройството от метал и електроника може да замени цяла рота от войници във всякакви условия.

Известно е, че границата между Северна и Южна Корея е една от най-милитаризираните зони в света и правителството изсипва милиони долари за автоматизация на военните системи там. И сега в Ирак няколко хилядният контингент на Южна Корея използва роботи караули за охрана на базите си.

Според официални източници от министерството на отбраната, цитирани от The Koreа Times, целта на проекта е да преобразува сегашните мисии за наблюдение и охрана на фронта, провеждани от войници, в роботизирани системи.

www.actualno.com

В амазонската джунгла откриха марсианска мравка

Мравката е наречена „мравка от Марс“, защото е най-старият жив родственик на тези насекоми.

Екип американски учени откри нов вид сляпа, подземна, хищна мравка в амазонската джунгла в Бразилия, съобщи в. „Дейли телеграф“.

Мравката е наречена „мравка от Марс„, защото е най-старият жив родственик на тези насекоми.

Открили са я Крисчън Рейбълинг, Джереми Браун и Манфред Върхадж от Тексаския университет в Остин. Ентомолозите са кръстили находката си Martialis heureka, което в превод е „мравка от Марс„, защото тя има съчетание на невиждани досега характеристики.

Приспособила се е към живот в почвата, дълга е 2-3 мм, сивкаво – белезникава е на цвят, няма очи и има големи долни челюсти, с които, според учените, лови плячката си.

Анализът на ДНК от краката на насекомото потвърждава предположението, че тя стои в самата основа на родословното дърво на мравките и че слепите, подземни, хищни мравки са се появили в зората на еволюцията на мравките.

Тези насекоми са се развили преди повече от 120 милиона години от оси. Вероятно бързо са еволюирали в голям брой различни родословия и семейства. Учените пишат в изданието на американската академия на науките, че прадядото на новооткритата мравка може да е приличал на оса и да е бил еволюционното липсващо звено между осите и мравките.

 

Във Вселената се раждат повече нови звезди, отколкото смятаха астрономите

На всяка свръхмасивна звезда се раждат 230 по-леки звезди.

Във Вселената се раждат повече нови звезди, отколкото смятаха астрономите досега, предаде АФП, като цитира германско изследване, публикувано в сп. „Nature“.

Ян Пфлам-Алтенбург и Павел Крупа от Университета на Бон (Германия) обясняват, че ражданията на звезди в далечните галактики не могат да бъдат наблюдавани пряко, а само по специфичното излъчване „Ейч-алфа“ от районите в близост до свръхмасивните млади звезди.

Техният живот е много по-кратък от този на звезди, чиято маса е близка до слънчевата. Лъчите „Ейч-алфа“ са толкова по-интензивни, колкото по-многобройни са новите звезди, са установили двамата астрофизици.

Те са изчислили, че на всяка свръхмасивна звезда се раждат 230 по-леки звезди. Изчислението им обаче се основава на хипотезата, че нови звезди се раждат предимно в районите около центровете на галактиките, където се намират най-масивните звездни купове.

Пфлам-Алтенбург и Крупа обаче поставят под съмнение тази хипотеза, тъй като са установили, че в районите, отдалечени от галактичните центрове, на всяка свръхмасивна звезда се раждат повече от 1000 по-леки.

Резултатът на германските астрономи се потвърждава от измервания, извършени с изкуствен спътник в ултравиолетовата част на спектъра. Той улавя по-лесно по-малките звезди и открива голям брой райони на звездообразуване в ексцентричните зони на спиралните галактики, където липсват лъчите „Ейч-алфа“, обяснява Пфлам-Алтенбург.

www.actualno.com

Рибите тон си имат „детски градини“

Засечени са екземпляри, движещи се със скорост от 77 км./час

Рибата тон, появила се на този свят от двете страни на Атлантическия океан – в Мексиканския залив и в Средиземно море – прекарва младежките си години заедно в средата на Атлантическия океан, след което се връща по родните места, за да се размножава, се казва в статия на американски учени от университета на Мериленд, публикувана в сп. „Сайънс“.

Рибата тон се отнася към семейство Скумриеви риби и е с важно промишлено значение.

Риболовът е с такива мащаби, че много видове вече са застрашени.

Учените от университета на Мериленд са изследвали миграцията на рибата тон и по състава на отолита, структурата на вътрешното ухо, са определили мястото, където тя се е появила на бял свят.

„Това е нещо като кръщелно свидетелство, което можем да видим у рибите, независимо на каква възраст са те“ – казва Дейвид Секор, ръководител на изследването, цитиран от сп. „Ню сайънтист“.

Учените са определили мястото на раждане на млади риби тон, уловени във водите на Атлантическия океан, и са стигнали до извода, че около 60% от тях са попаднали тук от Средиземно море, а останалите от Мексиканския залив. А това означава, че младите риби се събират в своеобразни „детски градини“.

По-нататъшни изследвания са показали, че като пораснат, рибите отново мигрират, за да създадат потомство.

Досега тези две популации – източният тунец от Средиземно море, и западния от Мексиканския залив се разглеждаха като напълно различни, които не са свързани по какъвто и да било начин помежду си.

Според специалистите откритието ще помогне да се разработи правилна стратегия за риболова на туна и ще позволи да се съхранят много видове от важната за риболовната промишленост и вкусна риба.

Името „туна“ или „тон“ се отнася за няколко океански вида риби от семейство Скумриеви риби. Повечето видове са от рода Тунци.

Подобно на далечните си братовчеди скумриите и някои видове риба туна могат да навлизат в сладководни води.

Максималната дължина, която достига рибата тон, е 3,5 метра. На тегло може да достигне 635 килограма. Рибата тон е далекомигрираща и е една от най-бързо плуващите риби в океана.

Засечени са екземпляри, движещи се със скорост от 77 км./час. Месото на много от видовете риба тон е червено, а не бяло като на другите риби.

Цветът му се дължи на наличието на миоглобин. Енергията, която рибата тон изразходва за движението си, прави кръвта й с няколко градуса по-топла, отколкото е тази на водата.

В търсене на храна рибата тон изминава големи разстояния, през живота си може да „пропътува“ 450 000 километра .

 www.actualno.com

 

Откриха една от най-древните гори на планетата

Открити са общо 6 гори, които обхващат период от земната история отпреди 306 милиона години.

Американско-британски екип откри фосилизирана джунгла в каменовъглени мини в Илинойс, предаде Би Би Си. Древната растителност, превърнала се в камък, се вижда в таваните на мините, покриващи хиляди хектари.

„Тези гори са сред първите, които са се развили на планетата“, каза д-р Хауърд Фалкън-Ланг на Фестивала на науката в Ливърпул. Това са най-големите фосилни гори, намирани досега в света.

Те заемат площ, равняваща се на британския град Бристол. Растенията са се развили преди 300 милиона години на интервал от няколко милиона години и сега са напластени едни върху други.

В последно време горите станаха видими поради усилените миннодобивни работи в района на границата между щатите Илинойс, Индиана и Кентъки. Открити са общо 6 гори, които обхващат период от земната история отпреди 306 милиона години.

Фосилната джунгла е била свидетел на бърза смяна от ледников климат с дебели полярни ледени шапки към парников климат, в който ледените шапки биха се стопили.

Изследването показва, че почти за една нощ (от геологична гледна точка) вековни гори с мъхове са били заменени от папратова растителност.

Следващият етап на изследването е да се направи опит да се уточнят климатичните събития и да се установи какви са били екологичните условия, както и да се направи сравнение със сегашните – казва д-р Фалкън-Ланг.

www.actualno.com

 

 

 

Открие доказва, че човекът се различава от шимпанзето

Родословното дърво на човека се е отделило от това на шимпанзетата преди около 6 милиона години

Американски и британски учени откриха, че човекът и шимпанзето се различават по пръстите, съобщи в. „Таймс“, като се позовава на публикация в сп. „Сайънс“.

Джеймс Нуунан от Медицинския институт на Йейлския университет съвместно с генетици от Западната обща болница в Единбург е открил генетични особености, благодарение на които се е развила човешката ръка.

Тя е чудо на еволюцията, което позволява на хората да използват инструменти с уникална сръчност.

Специалистите са намерили ДНК-участъци, които изглежда са играли роля при образуването на палеца на ръката и големия пръст на крака. Те са важни за умелото хващане и за изправената стойка, които са сред определящите особености на Хомо сапиенс.

Въпросните зони на генома са се променили значително, след като родословното дърво на човека се е отделило от това на шимпанзетата преди около 6 милиона години.

Тези ДНК-участъци може да са сред развилите се генетични промени, формирали нашия вид. Те може да са изиграли роля и за развитието на противостоящите палци и по-едрите големи пръсти на краката – две характеристики, които отличават хората от шимпанзетата. БТА

www.curious.actualno.com